Целта на днешната неделна разходка беше Кокалянския манастир Св. Архангел Михаил, намиращ се отдясно над пътя София – Самоков, на източния склон на Плана планина. Преди време бяхме ходили пеш покрай реката и решихме да повторим маршрута. Избързвам да кажа, че по-благоразумно е да се стигне с кола до Дяволския  мост (там река Ведена се влива в Искър) – това е първият мост по пътя, с голямо разширение отдясно. Намира се преди паметника на Трудовака : така че ако стигнете до Трудовака, обръщайте, подминали сте го.
Тръгнахме от Кокалянското ханче, покрай Искър. Много е кално, секли са огромни дървета и пътят е препречен от гигантски трупи. Реката е прииждала и руслото се е изменило. Налага се да се мине през бетонов център – едно доста неуютно, осеяно със строителни отпадъци място. Грозната гледка все пак отстъпва като внушение пред едно голямо стадо лаещи кучета. Подвикващият пазач от една барака високо горе, почти до шосето, не успя да ги озапти, но един голям кол, който предвидливо бяхме си взели, оказа нужния ефект и  отслаби ентусиазма им. Сподириха ни на благоразумна дистанция, вероятно за да не загубят съвсем самоуважението си.

Пътят се вие край реката, чакаме да намерим мостчето, което ще ни прехвърли на другия бряг, за да стигнем сухи до Дяволския мост – отправна точка за Кокалянския манастир. В противен случай ще се налага да се преминава през реката, но тя е придошла и желаещи няма. Вървим. Пътеката съвсем се изгубва – буйното течение е подронило земята и пътеката е изчезнала. Вървим докъдето можем по тясна ивица земя межди скалистия склон и реката, придържайки се за клони и храсти. Но идва моментът на истината – повече не може да се продължи, онова мостче го няма. Сигурно е трябвало да поемем малко след бетоновия център по дясното разклонение на пътя, ние поехме по лявото. Хич не ни се връща безславно обратно, затова след кратко колебание изпращаме съгледвач да се качи горе на шосето, за да види може ли да се върви край него и докъде сме стигнали. Връща се след малко с добра вест – мостът е на няколко метра. Почваме да катерим на свой ред стръмния кален склон. На места се държим буквално за тревата (трябва да я хващате на дебели снопи и по-изотдолу, близо до корена). Над главите ни профучават коли. Помагайки си взаимно се изкачваме на пътя и пред учудените погледи на шофьорите прекрачваме мантинелата.

река Веледа и Дяволския мост, началото на Ясенова пътека към Кокалянския манастир

Бързо пресичаме и в прилив на нови сили поемаме нагоре. Пътеката на места е доста стръмна, но е по силите на всеки. Качваме се все по-нагоре. Не след дълго на отсрещните баири (десния бряг по течението на Искър или отляво, ако идвате от София) се показват Урвичкия манастир Св. Николай Летни и крепостта. Всъщност тя отдавна е частен имот и това не е оригиналната крепост. Прилича на миниатюрен средновековен замък, израсъл сякаш от самата скала. Сивите дялани камъни, от които е изграден, се сливат със сивотата на скалата. Смята се, че Урвич е последната твърдина на цар Иван Шишман, която той и неговите войници отчаяно бранят преди окончателното завладяване на България. Според преданието Ведена, селянка от Бистрица, за да спаси детето си, издала на врага тайния вход към крепостта.

Долу вдясно (но не се вижда от нашия склон поради разлистената гора) се намира паметникът на Трудовака. Вероятно трудови войски навремето са изграждали пътя, но в по-ново време.

В далечината се вижда манастирът Св. Николай Летни или както още го наричат Панчаревски или Урвишки манастир. Ако искате да стигнете до него, от паметника на Трудовака се спускате зад него към реката и оттам нагоре към манастира. Крепостта ви остава вляво. Не помня имаше ли табели, но все някои ще ви упъти.

Защото пътят за Самоков е много стар. Със сигурност е съществувал още преди падането на България под османско владичество, а вероятно и преди това. Предполага се че по течението на р. Искър е имало редица от крепости и наблюдателни пунктове, поддържащи връзка помежду си чрез визуални сигнали. Част от т.нар Урвичка отбранителна система са крепостта Урвич, манастирът Св. Николай Летни, Кокалянския манастир, Равулско кале и др. Навремето е бил дервентджийски проход. Дервентджиите са пазели проходите и са събирали такса за преминаване. Дервентджийският пункт се е намирал на  мястото на ресторант Златната рибка (още по-надолу по шосето за Самоков). Преди години в самия ресторант имаше историческа експозиция, сега какво е положението нямаме информация.

С кратки почивки,  за да си поемем дъх и да направим някоя и друга снимка, се качваме все по-нависоко. Срещаме двама велосипедисти с планински колелета, които стремително хвърчат надолу и Слава Богу викат „велосипедисти!” или нещо такова, защото не ги виждаме иззад завоя. Отскачаме настрани, но те са не само бързи, но и любезни, защото един след друг ни поздравяват с „добър ден”. Подминава ни младеж, който поддържа умерено бързо темпо и сгъва с ръце гирички: очевидно си прави кардио-тренировка на пресечен терен и чист въздух. Разминаваме се с две семейства с малки деца, носени от бащите им – едното е съвсем малко, новородено бебе.

пътят към Кокалянския манастир

Най-сетне зад поредния завой се белва оградата на манастира. Има различни легенди за възникването на манастира (около VIII – IX век и се свързва с името на цар Самуил), но със сигурност е бил част от отбранителната система на крепостта Урвич. След драматичните събития при падането на България под робството (околностите са били арена на кървави битки, за което свидетелстват много предания, както и самото име на близкото село Кокаляне), манастирът е възстановен отново след Освобождението. Може би малко известен факт е, че игумен на манастира е бил и прочутият чудотворец Серафим Соболев, когато през 1936 г. Кокалянският манастир се предоставя на избягали от Съветска Русия монаси (до 1953 г.)

Вътре е забранено да се снима, затова снимките ни са само отвън. От входната порта до църквата води пътека от каменни плочи, от двете страни с ниска ограда, което показва, че поклонниците не могат да се разхождат по двора. Църквата е еднокорабна, каменна, а пред нея се извисяват вековни борове. Посреща ни млада жена (послушница, монахиня?), която ни отваря вратата на църквата и ни продава свещи. Вътре цари мъглив полумрак, мирише упойващо на тамян. Посядаме за кратко в тишина, палим свещи и излизаме. Жената ни следва. Вижда се, че не сме много желани, тъй като търпеливо чака да си тръгнем. Тъй като сме гости в обителта, решаваме да не се  застояваме при това положение. Манастирът се намира на доста уединено място и вероятно не всички са идвали с добри намерения.

Надолу „леко път се ходи”, още повече че вече благоразумно сме позвънили на силно наш човек да дойде да ни прибере от Дяволския мост: уморени сме и алтернативата да се хлъзгаме отново по калищата покрай придошлите мътни води е зачеркната категорично.

Църквата с боровете

пътят надолу е по-спорен

горски упоително ухаещи сини цветя

О, радост! Долу на моста вече ни чакат. Единодушно решаваме да се подкрепим в Кокалянското ханче.

"Охотники на превале", Кокалянско ханче. Вижда се как единият ловец разпалено обяснява нещо, а другият иронично се почесва зад ухото - явно не вярва твърде на ловните спомени. На бялата покривка се виждат парче салам и сланина и манерка - вероятно с водка.

Ако търсите фюжън кухня, мястото не е за вас. Вътре мирише на камина, стените са покрити със сачак, а по тях висят изкуствени

гореща супа, ледена бира

цветя и носталгични реплики на класически творби (като тази на снимката, „Охотники на превале”, 1871 г., на Перов). Поръчваме си шкембе, супа от агнешки дробчета и ледена бира. Говорим си за история и сме доволни, че си направихме хубав неделен поход.

пържено шаранче, "Може и да не сме прави, но пържена риба, полята с лимон, не я уважаваме".

След супите всеки си поръчва по свой вкус: кюфтета по чирпански, пържен шаран, неврозни кюфтета. Завършваме с крем карамел и очарователно безхитростна, но вкусна мелба.

Другата седмица пак ще ходим някъде. Предстои ни натоварена, но надяваме се успешна седмица – допечатка на Женския комфорт, участие в MySuccess (вижте репортаж от събитието) , работа по следващата ни книга „Аюрведа”, канени сме на представянето на стихосбирката  „Яков и ангелът” на нашата приятелка Патриция Николова и разни други, надяваме се, приятни неща.

Нийл Фиоре казва, че този, който не умее да планира почивката си, не умее да планира и работата си. Което пък води до чувство на вина. Така, че пожелаваме ви хубави почивки на чист въздух и спорна работа.

Вижте също:

Разходка близо до София – Гигински манастир

Девическият манастир в Самоков – една незабравена история

Диетата на о-в Крит – островът на здравето и дълголетието

Великден и Страстната седмица (снимки от Кремиковски манастир)

По следите на вечността – Двореца в Балчик

Пролет в един двор в околностите на София

Аюрведа – избистряне на сетивата

Васту – учение за подредба на дома и  всемира

Неделен следобед в чайната

Вкусни постни рецепти със снимки

Манастирската кухня

Диетата на остров Крит

www.augusta-books.com

25.04.2010 г.