Дражайша ми, годенице, кокона Катеринке,

Драго те поздравляю, мило приветствую, любезно целую.
Прийми, любезна ми годенице, тоя пендар, сиреч тая жалтица от мене за големата любов наша и фати я за халвалак за тая черква летоска що правих. Това от много имане не ти провождам, но от много любов. Прочее и те советувам братски да не си развалиш сърцето за някои работи. Знай защо кой полека варка и мудро разсуждава, той е благополучен. Защо мене ката ден от летоска се изливат ядове у сарцето ми, отрови се здравето ми и станах половин човек. Па и ти ако се не вардиш и двамата сос тия халове каков живот ще проведеме. Аз желаем барем ти да бъдеш здрава и да не ти е тесно сърцето като моето, защо говори една реч – кой е здрав да не рече, че е сиромах.

От ка дохождах на Самоков грабна ме едно шубе от баковото отношение (тук Захари Зограф говори за хаджи Гюро, негов бъдещ тъст) и не ме остави никогаш мирен, но ме подканува да въздишам непрестанно и да усещам що съм страдал от него.

Автопортрет на Захари Зограф

Затова (раз)судих да не съм му пред очите, и ти да не си му пред очите, защото покрай мене и тебе ще намрази. Защо той мене не е искал за зет, а ти самоволно си ме искала и си преступила родителскио закон зарад моята любов. Но… по-голям борч е човек да слуша първо родителите, а после да следва своята воля. Та да изтърпим неколко досади… Говори една философска реч: който има търпение, много добрини придобива, а кой нема търпение, много злини тегли.
Желая да не е по-голяма жената от мъжа, да не заповедува и да я имам за ортак на работата ми и на радостта и на жалбата. Затова не пожелах жена от Филибе, защото искат да заповедуват, защо са големи на Филибе жените. Имат си свои къщи, имат си и постелки, и покривките и покъщината, имат и жалтици, и маргарит , и елмаз, и сос хиляди грошове.

Па кого искат за зет, пазарат го като магаре да го земе момата, до колко стане пазаро. Ако е по-харно момчето – или по-добре да реча магарето – перво нумеро дават му 30 000 и къщата от керемидите нагоре (а може да падне и до 2 000). Па като доведат сватовете на сватба и като влезне у къщата на момата, седне и на миндер, сиреч всичко готово намери. Па й се радва доде е сватбата. Като замине сватбата, фане жена му като кадия да съди и той сложи уши като магаре купено.

А ако речем защо самоковките да са толко малки, или ако речеш аз защо съм по-малка – по-малка си, защо те аз купувам и ти заповедувам. Що ти реча да правиш, ти заповед да чуваш, сиреч на табихето ми слуга да бъдеш. Защото двама чорбаджии на един стол не можат да седят. Защото аз съм табихетлия човек. …Жената да се знае защо е жена и мъжо защо е мъж. И така кой ме вземе да добрува. Ние не на Филибе можем да живеем заедно, но и на Стамбол. Не слушай свето що блядослови, защото свето у завист вирее. Аз обаче тертипо си вардим, а от света полза немам. Защо свето не ме храни, нито облича. Само мене какво ми уйдисва, това правя. Кой ме мене обича и аз го обичам, а кой ме ненавиди и аз не искам да го видим.
Много да ти хортувам не е нужда, защото ако си умна и мудра, ти ще познаеш защо ти сичко казувам направо, а не сос лукавство.

Страшният съд, Бачковския манастир. Художникът е нарисувал блудниците като богатите пловдивски кокони от онова време.

Здравствуй, киро Христо (Хаджигюров, брат на Катерина).

Любезний ми кир Христо, прочети на кокона Катерина два или три пъти това писмо да разбере думите, защото секогаш не можем да се простирам.
Смирено се кланям на мама и руки целую. Поздравляю и кир Захария, любезного ми брата. Кога писуваш писмо до мен, кир Христо, на дебели много книги не писувай, защото ги разпечатуват.

Подпис на мойте книги така пиши:

Почтенословесному и изкусному
Зографу Г. Захарию Х. Самоковли
С честию
У Филибе

1840                                                                      Твой заручник
Ноемврий 21                                                     от сердца любящий те
из Филибе                                                           Захарий Христович Зограф

Това е писмото, което Захари Зограф (1810–14 юни 1853) пише до своята годеница. Не знам дали тя е можела да чете: и да е можела, неговият автор пак е щял да заръча писмото да бъде прочетено от брата й. Защото очевидно е желаел да се разбере от рода на бъдещата му съпруга, каквото е трябвало да се разбере, а именно: той не е кой да е (а художник благоразумен, изкусен и с възможности за изгодни женитби) и мъж под чехъл няма да бъде. Обърнете внимание как държи да се надписват писмата до него.

Признавам, бях силно заинтригувана при посещението на изложбата „Захари Зограф” , посветена на 200 години от неговото рождение (НХГ, продължава до 31.01.2011 г.). Видях самоковския художник в коренно различна светлина от помпозния, но изсушен от живот образ, с който сме свикнали.
Казват, че Захари Зограф е един от най-ярките синове на българското Възраждане. Възхищават се на висините, до които издига иконописното изкуство. Всичко това докосва ли ви по някакъв начин? Не.

Рисунка на Захари Зограф

От неговия автопортрет ни гледа млад мъж, облечен в хубави изискани дрехи, но подчертано строги, както подобава на един самоуважаващ се мъж от онова време. Кой е Захари Зограф? По-малък син на основоположника на Самоковската школа Христо Димитров, брат на друг известен иконописец Димитър Зограф, родом от близкото село Доспей. Семейството притежава богата колекция от европейски гравюри, които можете да видите на изложбата. Оказва се, че Захари Зограф се е учел от светските изящни образци, и на практика е следвал развитието на един светски художник: рисуване от натура, уроци – от баща му, брат му, както и от френски художници, преминаващи през Пловдив; работа за богати клиенти; нарастване на популярността и самочувствие да разчупи догмите. Ето какво пише изкуствоведът Доротея Соколова:

„Захари Зограф първи осъществява радикалната промяна на концепцията за изкуството – от рисуване “по образци” към натурата. Признат приживе, подобно на великите ренесансови майстори, той издига социалното положение на художника през Възраждането – от занаятчия, на когото плащат според материалите, до „божествена“ личност, с която се съобразяват, от която се възхищават и за която разказват легенди. В Преображенския манастир монасите дори се задължават да готвят според деликатните му изисквания.”

Захарий Зограф не просто се подписва под работите си: иконописецът се е изобразил заедно с игумените на Бачковския манастир. Стенопис от източната стена на открития притвор.

Че е бил човек с табиет си личи от писмото му. Революционни новото е, че във времена, когато иконописците са били анонимни, а гърчеенето – белег на изисканост, художникът неизменно се подписва със своето име и думите „българин, от Самоков” т.е. счита себе си за художник, гордее се, че е българин и държи авторството му да се знае.
Безспорно само една силна натура, усещаща себе си като суверенна личност (все пак да обърнем внимание на времето, през което живее Захари Зограф!) би имала самочувствието да се изтръгне от оцеляващата анонимност на онова време. Обърнете внимание на датите по-горе: той умира едва на 43 години.

Колелото на живота, Преображенски манастир

Вера Мутафчиева в един от романите си пише за целеустремеността, с която цяло едно поколение след Освобождението успява да прекрачи тесните духовни граници на изостанала си родина, да се изучи в университетите на Европа и за рекордно кратък срок да положи основите на българския академизъм. Очевидно от същата мая са били българи като Захари Зограф. Струва си да се замислим за тяхното умение да живеят концентрирано и да не се пилеят по отредения им житейски път.

Ако принадлежеше към техните предшественици, американците биха нарекли Захари Зограф „self-made man”, неговият живот, кореспонденция щеше да се изучава като пример за личностно израстване, думите му щяха да се цитират по семинари за успеха.
Изобщо не иронизирам, именно в такава светлина видях Захари Зограф – на умен мъж, който е притежавал нещо толкова рядко и до днес по нашите земи – индивидуализъм, прагматизъм, самочувствие, високи стандарти и невероятно трудолюбие. Също така силно българско самосъзнание и усещане за мисия. Както и нещо също много важно, без което по-горе изброените качества не биха били възможни: икономическа независимост.

През едно безметежно горещо лято преди време влязох в самоковската джамия (смята се, че тя също е изписана от християни-самоковци) и си купих фототипното издание на книгата „Самоков и околността му” на самоковски учител Христо Семерджиев, издадена през 1913 г. В нея той описва историята и бита на града. И сега, докато пишех тези редове, се сетих за нея и отново я разгърнах. Нещата вече ми изглеждаха по-ясни: как така художник от онова време е можел да си позволи с такава увереност да изразява себе си.

„Понеже стенната живопис се упражнявала само през лято, то всичките майстори зимно време приготвяли у дома си икони, които продавали не само в България, а още в Босна и Херцеговина (по-известните, като самият Захари Зограф, се прибирали в Самоков с вече направени предварително поръчки). Имало икони, които стрували по 100 лева едната, а други, носени на гърди или за къщни иконостаси, по-евтини.
Работата на живописите в онова време се заплащала твърде скъпо, тя им позволявала не само да живеят охолно, но и да създадат добро положение. Още първият живописец Христо Димитров (бащата на Захари Зограф) донася много пари от Света гора, синовете му също, а внуците му стават притежатели на чифлици и капитали, другите живописци са също в едно сносно положение. Иконите се изписват на парче, а стенописите на кутурица (изцяло, вкупом). Съвсем рядко те работили на надница: помнят да са изписвали джамиите и къщите на турците в Самоков с такъв ред на плащане. Навярно, те са се подчинили на туй нещо не доброволно, а по принужднение”.

В бележка под линия авторът отбелязва: „Всички стари къщи на някогашните богаташи самоковци българи и турци са били украсени по стените с декорации и пейзажи. Това нещо и днес може да се види.”

Селско хоро, Никола Образописов (1828-1915) - друг виден представител на Самоковската художествена школа

Да…, ако към 1913 г. това нещо е можело да се види, днес вече е невъзможно – нищо не е останало от онези изографисани самоковски къщи с изящни колони. Пазя блед спомен от детството си, че ги е имало тези къщи, но и тогава вече – занемарени и стари, но при все това – все така красиви. За съжаление Самоков не беше обявен за архитектурен резерват и едно безценно богатство изчезна в мътните води на забравата.

Днес вече на никой не му иде на ум, дори и да има възможност, да поръча на художник да му изрисува дома, офиса, заведението или училището на детето му. Днес макар и да можем да си купим евтини декорации от мебелните хипермаркети или от ужасните магазинчета за подаръци очевидно сме загубили този стремеж на хората от онова време към истински красивото и стойностното. Което изправя духа ти и остава за поколенията.

Посетете изложбата, посветена на Захари Зограф, в Националната художествена галерия, бившия царски дворец (продължава до 31.01.2011). Ще имате възможност да видите на винилови платна стенописите на Захари Зограф от различните църкви, които е изографисвал, колекцията на семейството му от барокови гравюри, негови скици и ескизи, икони, портрети. А като сте там, непременно разгледайте и постоянната експозиция (Златю Бояджиев, Цанко Лавренов, Владимир Димитров-Майстора), както и изложбата от гравюри-икони в бившия параклис на двореца (след входа, на първия етаж вляво). Това е зала в самия дворец, навремето е била параклис на царското семейство и е с размерите на малка еднокорабна църква. Стените й са изписани в невероятно психеделично синьо-зелено.

С отделен билет може да се разгледа Етнографския музей. Ако нямате време през седмицата, посетете НХГ през почивните дни – събота или неделя.
Зад Двореца, с гледка към парка и „Московска”, е приятният кафе-бар „Табако”. Сега беседките от ковано желязо и скулптурите са покрити със сняг, а вечер блещукат гирлянди от лампички.

10.01.2011 г.

www.augusta-books.com

Девическия манастир в Самоков

По следите на вечността – Двореца в Балчик

Вкусни критски рецепти и откъси за живота

Един красив двор в околностите на София

Неделна разходка до Кокалянския манастир

Олтарите на Вастушастра