Обичам да говоря с хора с дългогодишен опит в изграждането на техния бизнес и достигнали до „платото високо в планината”, откъдето им се налага да решават дали да продължат експанзията или мъдро да управляват извоюваните вече територии (при това с „намален разход на енергия”, защото вече знаят как, вече им е минало през ръцете и ума). Това, което мога да кажа е, че всички те имат хоби. Единият от тях – Строителя – реди пъзели. Огромни композиции, които подобно на  мащабни фрески красят стените на дома и гаража му. Той не се интересува от източна философия и вероятно би се изненадал, ако разбере че сравнявам хобито му с дълбока медитация. Отскоро тренира ориентиране и често пътува с клуба, към който принадлежи, из

Тишината и вглъбяването са балсам за духа

България.
Другият – Търговеца на едро – макар и външно да демонстрира скептицизъм колекционира антикварни мебели. Този абсолютно „self-made man” се чувства комфортно с хобито си да живее обграден с история и традиция. Това е зоната му комфорт, макар психолозите да казват, че трябва да прекрачваме границите си на комфорт, да се „разтягаме” отвъд тях, за да провокираме развитието си. Но пък какъв би бил живота ни без малките зареждащи духа оазисчета по пътя?
Третият ми пример е нетипичен, макар и да има малки прилики с историята на Стив Джобс. С тази разлика, че той е изградил империя, а моята приятелка – малко царство, в което се чувства доста комфортно. Но все пак разказвам тази история, защото е живото доказателство, че нашите увлечения не са случайни хрумвания на природата, защото семето е създадено за това -  да поникне. Или както мъдро са отбелязали прагматичните шопи „което си требе, оно си сака”.
Та тя дълги години не работеше нищо. Купуваше си купища списания за обзавеждане, албуми с интериори. С други думи

Празният съд съдържа силен потенциал. Посадете цветя и наблюдавайте растежа и разцъфването им.

седеше си вкъщи сред своите списания и оставаше индиферентна към кипящото строителството на капитализма навън. Житейските обстоятелства се стекоха така, че се наложи през годините да направи няколко големи ремонта, да обзаведе няколко жилища. Не харесвам популизма, но въпреки това ще направя (за всеки случай) уточнението, че нещата започнаха от една гарсониера под наем: не си представяйте имения или фризьорски салони в стил Версаче… Неуверена в себе си в началото, тя бавно и полека трупаше опит. След време със същата упоритост и мотивираност изчете толкова материали за озеленяване, че сама реализира озеленяването на двора си. Както ми разказа, последната композиция от декоративни дръвчета и храсти не се получавала, докато една нощ не станала от леглото и изпълнена с решителност копала на лунна светлина и градинско осветление, докато не постигнала това, което искала. Така освен опит тя придоби увереност в себе си. Участието й в няколко проекта от начало до край изградиха в нея нов поведенчески модел и нагласата, че нещата могат да се случват. Към настоящия момент тя ръководи семеен бизнес с недвижими имоти, като вече са й необходими само няколко минути, за да усети един интериор и да реши каква ще бъде концепцията му. Твърдо е убедена в силата на удоволствията и затова ги е превърнала в част от бизнес стратегията си: интериорите й неизменно са одухотворени от знаците на уюта – картини, аксесоари, включително и запалени ароматни свещи преди всеки оглед. Съвсем съзнателно тя продава домашен уют.
И все пак тя достигна до точката, в която осъзна, че за да продължи да върви напред, трябва да се отучи от навика си да изучава изоснови нещата, да се „влага” във всяка дреболия. Делегирането на задължения е много важно, за да не позволим да бъдем затрупани от собствените си проекти. Ето какво казва по въпроса за делегирането и умението да се забавляваш Лари Уингет в книгата си „Не се скатавай! Работи!”

„Аз съм собственик на фирмата. Вик е моят управител. Той движи всичко. Той управлява компанията, не аз. Аз имам идеи, работа на Вик е моите идеи да станат реалност.
Нямам представа колко работи Вик. Знам, че често си взема отпуски. Ходи на екскурзии с кануто или велосипеда си, тича по маратони, почива си – понякога ми се струва, че по-често е в отпуска, отколкото на работа. И знаеш ли какво? Не ми пука. Работата, за която съм го наел, е винаги свършена. Въобще не ме интересува колко часа влага в нея.
Хората в моя бизнес непрекъснато ми повтарят колко много биха искали да имат служител като Вик. Само, че те никога не биха могли да го имат. Първо, те не биха се доверили напълно на техния Вик да управлява бизнеса им. Прекалено са ревниви към територията си и си мислят, че трябва да се ангажират с всяка подробност. Второ, няма да му плащат достатъчно, за да е доволен.”

Отдаването на лични удоволствия ни развива, практикуването на някакво хоби се явява катализатор на промяна. Не случайно психолозите наблягат на изключителната важност на играта при развитието на децата, като същевременни ни съветват да

Прости радости

запазим този подход и в зряла възраст. Те често дават за пример прохождащите деца, които падат, стават, но опитват отново и отново. Това е подобна на дзен истина – повторението те прави майстор.
Ето аз обичам да пиша. Имах шестици по литература. Но какво от това? Преди написването на един текст за задна корица на книга ми отнемаше минимум два дни. Сега – два часа, но разпределени в два дни поред (за да „отлежи”). Обичам да чета интервюта с писатели за процеса им на писане. Със сигурност те обичат да пишат. Това за тях е и удоволствие. Но е най-вече работа: изграждане на мисловни архитектури с вътрешна логика и център, които трябва да се облекат в думи, за да оживеят. Досега не се спомням някой писател да е разказал как, озарен свише, е написал някой роман. Всъщност те говорят за часове работа, проучвания, системен труд или накратко – за навиците на занаята. Навиците са начинът, по който нашият ум подхожда към мениджмънта на време и ни помагат да освободим съзнанието си от стреса.
Стив Павлина – един от най-известните блогъри за личностно развитие -(http://www.stevepavlina.com/) описва този процес много добре:

„Винаги, когато делегираш някой проблем на подсъзнанието си, съзнанието е свободно да се фокусира върху по-висши функции. Например, откакто се научих да пиша на клавиатура като юноша, не ми се налага съзнателно да насочвам пръстите си, за да набирам всяка дума. Подсъзнанието ми вече е съхранило тези модели, затвърдени от десетилетия опит в печатането. Обикновено печатам хиляди думи всяка седмица и съзнанието ми е запаметило най-различни модели за превръщане на мислите в думи, фрази и изречения. Това ми позволява да фокусирам съзнателния си ум върху идеи от високо ниво, които искам да предам, а подсъзнанието ми помага да изразя тези мисли във формата на свързан текст. Без този силен набор от навици, работещи в моя полза, щеше да ми е много трудно ефективно да предавам мислите си в писмен вид.”

Концентриране върху същественото е изключително важно за усещането ни за благополучие. За един малчуган е истински

На децата не им е нужна причина да са щастливи

важно да разбере как ще изтече брашното през дупката в пакета, пясъкът от шишето и т.н. За нас, възрастните, е изключително важно да се отнасяме с уважение към това, което ни кара да се чувстваме пълноценни. В никакъв случай да не го подценяваме, защото това би означавало, че подценяваме себе си. В англоезичната литература се използва думата well-being, която най-често превеждаме с благополучие, но в българския език тя има по-скоро материално измерение, докато в английския гравитира около смисловото поле на това да се чувстваш комфортно, да бъдеш здрав и щастлив.
Две думи за турските сериали. Аз действително бих искала да чуя мнението на някой антрополог, който да разтълкува това, което кахърно се точи от екраните ни. За мен техните герои са емоционално окастрени хора. По-опасното е, че носталгично се насажда като патриархален еталон това отношение към децата, което се изразява в неистова любов и пълно незачитане на тяхната индивидуалност. Да им се крещи (включително и на шейсетгодишни деца) се приема за израз на загриженост. Да си нещастен и инертен е добродетел, защото рано или късно справедливостта „ще възтържествува”. Да се затвориш в стаята си с любимото си хоби, изисквайки безпрекословно да се зачете личното ти пространство, вероятно би предизвикало непреодолима вълна от кахърност или агресията на някой „патриарх”.

Джак Канфийлд, авторът на бестселърите „Пилешка супа за човешката душа” и „Принципите на успеха” разказва за своите ПИВ дни (дни за възстановяване и почивка). Задължително в седмицата си има един ПИВ ден. Това е ден без служебни телефонни разговори, без имейли и четене на служебни документи. Той е въвел и понятието „Ден на отличните резултати”, в които концентрираната работа върху задачи от стратегическа важност реално те предвижва напред. Ето какво пише той:

„По време на истинския ПИВ ден вие сте недостъпни за своите подчинени, клиенти или студенти, които могат да се свържат с

Миг на върхова концентрация: на дървото има безгрижен врабец

Обратната ситуация...

вас само по спешност – наранявания, смърт, наводнение, пожар. Истината е, че повечето спешни случаи изобщо не са спешни. До тях прибягват служители, колеги или членове на семейството, които нямат – или не са получили – достатъчно обучение, отговорност и власт, за да се справят с възникналите неочаквани ситуации. Трябва да се очертаят ясни граници, да престанете да спасявате другите и да повярвате, че те могат да се справят сами. Ако постоянствате с това послание, хората несъмнено ще го приемат. В крайна сметка това е нещо хубаво, тъй като ви освобождава повече ПИВ дни, което от своя страна води до повече Дни на отлични резултати.”

Всичко е конвертируемо, всичко може да бъде измерено, смята вече цитираният Нийл Фиоре, специалист по изграждане на продуктивни и активни личности. В своя световен бестселър „Навикът да действаш СЕГА!” той доказва становището, че отлагането води до чувство за вина, което пък ни вкарва в хроничен цикъл на умора и неефективност. Затова удоволствията, почивките и хобитата ни могат да бъдат планирани, измерени в часове, вместени в седмичните, месечните и годишните графици. Наредени до важните ни приоритети. Нали не смятате, че е ужасно предвидимо и скучно да планираш един ПИВ ден и да му се насладиш? Да планираш уикенд без децата? Да резервираш изгодно от зимата лятната почивка? Умелото управление на нашите хобита и почивки вече говори, че ние умело управляваме и другите области на живота си. Ето защо ресорът на личните удоволствия трябва да бъде развиван заедно с другите ни важни ресори.

Струва си да се замислим над думите на Уилям Х. Огилви  (1887 – 1971) – не рекламиста, а както се оказа известен британски хирург, – който със сигурност доста се е потрудил в живота си:

Истински мързеливият човек не стига доникъде. Постоянно заетият човек не стига много по-далеч от него.

Вижте също:

Личните удоволствия като средство за личностно израстване – I част

Как да преодолеем отлагането и чувството за вина

Витамин С за душата

За динените кори, клана Джексън и психологията на успеха

Spa ритуали у дома

Рецепти за духа и тялото

Как да привлечем любовта и благоденствието според индийския фъншуей – Васту шастра

Един красив двор през лятото

26.05.2010г.

www.augusta-books.com