Девическия манастир в Самоков – една незабравена история

Девическият манастир е живото свидетелство за духа и атмосферата на възрожденския Самоков, единствения запазен в градаавтентичен комплекс от сгради и градини. Превратностите на историята сякаш са го подминали , за да бъде днес за нас,съвременните българи, живото олицетворение на красотата и уюта на Възраждането. Манастирът ,,Бабите”, както гонаричат самоковлии, продължава да бъде действащ манастир. Намира се в сърцето на града и се обитава от пет монахини, ръководени от игумения Гавриила. А навремено техният брой е достигал до сто. Било е житейска практика овдовели самоковски чорбаджийки да се замонашват. Те строели килии и взимали при себе си дъщери, внучки или някое бедно роднинско момиче да им прислужва. Килиите представлявят малки къщички, наредени в непрекъсната редица покрай две калдаръмени улички, опасващи разположената в средата каменна църква. Икони за църквата е рисувал Димитър Зограф, а стенописът с Покровителна Богородица се приписва от специалистите на Захари Зограф.
Манастирът е основан през 1772 г. от баба Фота, бабата на Константин Фотинов, а легендата разказва как Света Богородица разпростряла своя плащ – покров над града и така го спасила от разорение. Затова и Света Богородица е покровителка на манастира, а неговият патронен празник е на 1 октомври – Покров на Пресвета Богородица.

Двете известни пътешественички Джорджина Маккензи и Аделина Ърби, посетили Самоков през 1862 г., гостували и в манастира. Двете англичанки пишат: ,,Монахините се издържат от предене и тъкане. Със спечеленото си бяха построили църква. Те не се занимават с показна благотворителност, но от друга страна се гордеят, че от никого не са поискали помощ. И те като нас смятаха за унизително да просят милостиня.”

Монахините били известни с коприната и прочутата бяла аба, които тъчели. И днес могат да се видят в магерницата /присъединената към манастирския комплекс Хаджистамова къща/ спечелените им дипломи от Първото българско изложение в Пловдив през 1892г., Международното изложение в Лиеж през 1905 г., Изложението на балканските държави в Лондон през 1907 г. Девическият манастир ,,Покров Богородичен” предлага подслон за гости. В храма се извършват венчавки и кръщенета. Монахините поддържат и кухня за бедни и така продължават традициите на благотворителност. Тяхното гостоприемство е пословично и привлича много поклонници и посетители. Православни християни идват отдалече, за да преспят в манастира за здраве и измолване на душевен покой.

И до днес в девическия манастир е жив споменът за монахиня Милания, ,,светилото на метоха”, както я наричат.
Тя е родена през 1911г. в близкото с. Шипочан със светското име Марийка Колева Пенова. Брат й е жив и ни разказа за постъпването в манастира на по-голямата си сестра. Баща им бил пленник повече от 4 години в Гърция след Междусъюзническата война. Решава да избяга заедно със свой земляк от Ихтиман, но за зла участ другаря му го залавят и застрелват.
По изпълнения с опасности път към България го раняват в крака. Изтощен от глад и кървящата си рана, той решава да се предаде. Заспива и насън му се явява Света Богородица, която му обещава, че ще го спаси. Тогава изстрадалият пленник обещава да подари на манастира дъщеря си.
Така и става. Той успява да се завърне жив и здрав в селото си. Детето постъпва в манастира на 13г., а баща й обещава, че докато е жив, ще я подкрепя и ще й помага.

Милания била смирена и милостива. Всичко, което близките й носели (посещавали я редовно, особено на християнски празници), раздавала на бедните. Племенникът й разказва: ,,Зиме носех на леля съчки и дърва, а тя ги раздаваше, още щом си тръгнех”. Оставяла пред вратите на вдовици брашно и продукти и се криела, без да търси благодарност. Хората я почитали и обичали. Починала през 1985 г..

Ноември, 2005 г.

Тази история я пазя във файловете си вече пет години. Бях си дала дума, че ще я публикувам рано или късно в някоя книга. По-важното беше, че бях дала обещание на близките на монахинята – брата и племенника й. Но такава книга така и не се появяваше. През лятото на 2009, когато търсех материали за „Кулинарна книга за поста” в Народната библиотека, отново се „срещнах” с Милания. Попаднах случайно на книгата на проф. Аксиния Джурова, посветена на историята на Девическия манастир в Самоков. Имаше снимки на монахини и затърсих момичето от село Шипочан, дадено някога на манастира. Когато най-сетне намерих името й под една снимка, развълнувано започнах да отброявам указаното място в редиците женски лица. Най-сетне я намерих: млада жена, скромно застанала най-отзад. Значи така е изглеждала…
Баба ми я е познавала – била е малка, но помнеше по-голямата сестра на нейна дружка – същата тази Марийка – Милания. Впрочем, баба ми ме заведе тогава в къщата, в която живееха братът на монахинята и синът му със своето семейство. Те ми разказаха тази история. Защо я разказвам? Защото хората за живи, докато споменът за тях е жив.