„Живяла някога една горделива кана за чай – тя се гордеела с порцелана си, дългия си чучур и широката си дръжка. Имала с какво да се похвали – независимо дали я гледат отпред или отзад. Но тя никога не говорела за похлупака си, защото той бил счупен и отново залепен. Никой не обича да говори за недостатъците си – другите го правят вместо нас. Останалите части от чаения сервиз – чашите, каничката за сметана и захарницата, предпочитали да сплетничат за счупения похлупак, вместо да превъзнасят изящната дръжка и превъзходния й чучур. На каната за чай това й било съвсем ясно.”
За разлика от каната за чай на Ханс Кристиан Андерсен, тази пейка започна живота си скромно и вероятно без особени очаквания. Това беше една обикновена пейка, купена от сектор „Градина” на голям строителен хипермаркет. Не беше лоша на вид, но не блестеше и с кой знае какъв дизайн. Високият й „тираж” и ниска цена вероятно бяха причината пейки като нея да превземат стотици български дворове и заведения.
Особеното в случая е, че тази пейка попадна на собственичка с хронична страст към (пре)боядисването на всичко направено от дърво и метал, че и пластмаса: пластмасовите саксии придобиваха вид, който „не би накърнил и най-изтънчените чувства“, както би се изразила леля Ог от Света на диска, прочутата авторка на готварски рецепти и съвети за живота.
Та, ако на тази пейка се направеше вертикален разрез, щяха да се открият многобройни слоеве боя от различни летни сезони, повечето от тях останали неувековечени на снимка. Трябва да знаете, че версията в бяло и черно, – дали защото беше използвана боя с гланц, – беше ужасна. В този вид пейката не изкара и месец. Ултимативното бяло по принцип реже очите и е спорно, освен разбира се, ако не става дума за къща в Гърция. В нашия случай обаче пейката пребиваваше в двора на къща в планината.
В началото пейката изглеждаше така:
Пейката отдавна вече не е същата, както и цветарникът - в момента е в бежово, както впрочем и цокълът на къщата - днес облицован в травертин, преливащ в бежово и карамелено
Но и това не беше автентичният й вариант, защото вече я бях лакирала в цвят „махагон”. А „махагонът” днес не е това, което беше. Днес на мода са бледият орех, избеленото дърво, сивото (сиво и цвят „лавандула” – какво великолепно съчетание!).
Тъй като дворът беше покрит с червени клинкерни плочи, а част от къщата и подпорните зидове боядисахме с червена фасадна боя с респектиращото име „Монарх”, цикламено-зелената версия изкара най-дълго:
Порцелановите чаени чаши в кобалтово синьо са някакъв спорен поетичен опит - прекалено много шик, както би се изразил Остап Бендер, но иначе пейката придоби много приятен вид.
Няколко думи за техниката. Ще ми се да ви кажа, че е една много сложна и специална техника (не се заблуждавайте, владея и такива: жулене с шкурка, нанасяне на пластове, размазване, рисуване, завършване с финиш – лак, както и такива, които после не мога да повторя, защото не ми е останал съзнателен спомен какво точно съм правила), но с една дума – в случая е доста лесно. Далеч по-трудното е откриването на точните цветове и тяхното съчетаване.
И така: нанасяте основния цвят или основните цветове, ако са повече от един. В нашия случай са два – „циклама с мляко“ и „пастелно зелено“. С тънка четка с по-рядка боя нанасяте тънки ивици зелено по края на цикламените дървени части. Да изглежда така, сякаш краищата са се ожулили и отдолу прозира „по-стария“ зелен пласт.
Пейката в комбинация с желязна масичка със син керамичен плот и сини глеждосани саксии с бели мушката.
За пейката бяха накупени една, две, три възглавници; после тези възглавници доведоха още свои роднини, за които се наложи да се купят градински столове и канапета, че и още една пейка – истинско богатство от ковано желязо. Но тъй като някои неща не бива да бъдат променяни, нейният благороден черен цвят остана завинаги в своето класическо великолепие.
Дървената пейка, обаче, вече беше започнала да се поолющва, и на места прозираше белият й период.
Дърво, метал, текстил
И така един прохладен майски ден на 2011 г. пейката беше пребоядисана в черно.
В този си вид обаче тя приличаше на черните лондонски файтони от филма за Джак Изкормвача, затова след известно умуване (някои го наричат медитация) извадих зелената боя – имах кутия от същия пастелен зелен цвят, за който стана дума, и го смесих в пластмасова кутия с жизнерадостно жълто. Получих това, което ми трябваше – свежо тревисто-зелено. Приложих същата техника с тази разлика, че този път прекарах тънката четка и по железните части и те придобиха красива патина.
Зелена патина върху черен метал
Пейката в черно и тревисто зелено
След това дойде най-приятната част: декорирането.
Пейката е аранжирана с бели възглавници на зелени листа и големи рози
Лекото прокарване четка, потопена в сияйно тревисто-зелено, освежи мрачния черен вид на пейката. Така тя запази търсената черна елегантност на старите фенери, пейки и балкони от ковано желязо, но в нов прочит, без да да изпада в буквализъм.
Вариации в тема "зелено".
Сега вече съм умиротворена и спокойна при вида на зелената си пейка. Макар и черна, нейното излъчване е на свежест и зеленина. И на една леко дистанцирана елегантност, която като прохладен бриз контрастира с топлия уют на предишния й етно-вид. Все едно дълго си носил парфюм с муск, ванилия и пачули и сега жадно вдишваш стипчивата свежест на Escale a Portofino на Dior с дъх на лимони и кедър.
Металният съд със засятата трева беше бодядисан в същата бояджийска сесия (понеже остана доста боя).
За финал, ето какво пише за зеления цвят в книгата „Spa ритуали у дома“:
Зелено. Чакра на сърцето. Зелената енергия внася хармония и баланс в цялостното ни съществуване. Носете зелено, когато искате да се освободите от неизживяна травма и да балансирате емоциите си. Гледането на зеленина в природата усилва зрението.
27.05.2011 г.
Вижте също:
Домашните олтари и Вастушастра
По следите на Вечността – Двореца в Балчик
Красив двор в околностите на София през лятото
Аюрведа – избистряне на сетивата
Синият цвят в дизайна на Паола Навоне
